Теория на зависимостта

Коя е най-страшната мисъл за едно дете? Тази, че майка му един ден няма да я има. Когато бях малка, мисълта за това ме разплакваше посред нощ – и тогава не разбирах защо. С течение на времето разбрах, че умът на всеки един от нас не прави разлика между рационален и ирационален страх. Той приема за чиста монета всичко, което му поднесем. Колко наивно, нали? Но това е само научното обяснение.

Според мен съществува една друга истина, наречена лична теория на зависимостта. Тя също има своите нива. Теорията гласи, че майката е съществото, към което сме най-силно привързани. Един ден, когато пораснем, фокусът на тази зависимост ще се измести върху други любими същества. Общото между тези два етапа от живота е навикът да се привързваме до болка към хора, от чиято любов се нуждаем. Това обяснява защо понякога любовта е толкова себична. Но не ставаме ли по този начин зависими на всички екзистенциални нива?

Нека се върнем в началото. Освен емоционална, зависимостта при хората е и вродена, тоест – биологична. Ако погледнем към пирамидата на Маслоу, ще забележим първото физиологично ниво, при което не бихме могли да оцелеем без въздух, храна и вода. Второто ниво е това, с което започнахме – нуждата ни от обич и емоционална принадлежност. Това ниво ни прави зависими един от друг, без значение дали любовта лекува, ранява или ни завлича на дъното.

„Горкият Homo sapiens!“, ще си кажете. Но истинският бич на нашето време е следващото ниво – свръхконсумацията. Неспособни да задоволим своите нужди на второ ниво, ние често посягаме към нея – и тя ни поглъща целите. Свръхконсумацията е изкуствено създадена. Тя съществува, за да печели от нашата податлива природа. Това са храната, телевизията, алкохолът, наркотиците и още много други.

Ако допуснем, че човекът е създаден да бъде автентичен, той вероятно би трябвало да бъде приет такъв, какъвто е. Тогава къде е границата?

Всеки ден човекът се лута между разума и желанието, между трябва и искам. Затова може би е редно да се отърсим от вината, да погледнем голямата картина и да се примирим с това, че вероятно никога няма да бъдем напълно свободни. Независими. И в това няма нищо лошо, защото човекът е човек не в победата, а в стремежа си към такава. Но това, разбира се, е само теория.