Есен

Обичам есента. Но не защото съм родена през октомври.

Заради шарените багри по листата на дърветата, които вятърът отнася надалеко. Заради бурканите със зимнина — онези консервирани домати, които баба вареше на тих огън към началото на есента. Заради миризмата на горящи дърва в огнището, рееща се от комина на съседната къща. Заради уханието на отминаващо лято — с полъха на настъпваща зима и с началото на поредната учебна година. Нови учебници и тетрадки с аромат на прясно отпечатана хартия.

Ето, че всичко започва отначало. А всъщност толкова наподобява край.

По това време на годината природата умира, но за мен тя загива дори по-красиво, отколкото се ражда през пролетта. Вярвам, че ние хората също умираме красиво, макар това при нас да не личи външно. Но един достоен човек, извървял пътя си, не си ли отива от този свят щастлив, че се е докоснал до смисъла на живота? Пил от извора на мъдростта, оставил следата си в хората, които го обичат. Не умира ли той красиво, този, който напуска света на живите, облян в светлина?

Докато сме невръстни, се ползваме с всички привилегии, присъщи на детството. С течение на времето обаче те започват да избледняват, защото старостта рядко пленява погледа така, както го прави младостта.

При флората това е някак различно. Но защо? Нима не сме и ние, макар и преходни, част от великия космичен порядък?

Изгубена в тихата омая на есента, заслушана в нейната достолепна мистика, събирам паднали листа от земята и парченца вековна истина за кръговрата на живота. Те ми нашепват, че вероятно има неща на този свят, създадени от Бог, за да се гледат с широко отворени очи и други, които могат да се видят само с широко отворено сърце.

Да. Затова обичам есента.