Човекът с бомбе

Няма по-вълнуващо пътешествие от пътуването с влак. И по-тъжно място от гарата. Пълна с хора, чакащи да пристигне поредния влак, който да ги отведе незнайно къде.

Близо до мен – момиче и момче страстно се целуват. Момчето ли заминава? Дали съдбата ще ги раздели завинаги?

Зад тях – жена с побелели коси нежно целува млад войник по челото. Дали сбъдва мечтата си или е на път да я загуби?

Ето го – влакът пристига. Момчето целува за последно любимата си. Войникът прегръща майка си за сбогом. Започва да ръми.

Стотици хора с различни съдби тичат към влака, който скоро ще потегли. Нямат време, просто бързат. А любовта – мисля си – се ражда от нещата, за които нямаме време.

Дъждът се усилва. Качвам се и влакът потегля. Хората махат един на друг. Аз също вдигам ръка в отговор на този първичен порив, но някъде по средата се спирам.

Спомням си, че няма на кого да кажа “Сбогом, не ме забравяй!”.

Тръгвам да се разхождам по дългия коридор. Навън вятърът яростно прегъва клоните на дърветата. Обгръща ни гъста мъгла. Лампите светват.

В следващото купе, между майка с дете и млад мъж с черен костюм и бомбе, има едно място за мен. Влизам и сядам.

Поглеждам през прозореца, но навън не се вижда нищо. Премествам погледа си върху костюмирания мъж с вестник пред лицето. Дълго ли пътувате? – питам го в опит да завържа разговор.

Тишина. Докато прелиства поредната страница от вестника, лицето му неволно се открива. Бледо и сухо, с овални кръгове под очите – сякаш е прекарал седмици наред, окован в студената прегръдка на безсънието.

От умора ли, не зная, мъжът не ме чува. Приковавам поглед в лампата, където две мушици се гонят.

Гарите минават една подир друга. Хора се качват и слизат, а аз започвам да се чудя кога ли ще дойде и моят ред да напусна това подвижно убежище.

Дори не знам накъде отивам. Решавам да се кача на първия влак и да отпътувам надалеч. Да започна някъде начисто.

Детето до мен рисува причудливи форми по запотеното стъкло, а моите нерви се изопват с всяка изминала секунда. Думите напират.

В този миг човекът с бомбе оставя вестника настрана и тънкият му, прав нос се насочва към мен:

– Съвсем не пътувам дълго. А Вие? Хората в този влак вечно бързат. Или нямат време за приказки, или приказките им не си струват разказването. Как мислите?

– Аз… ъъъ. Не съм редовен пътник, господине. Но според мен всеки човек в този влак е или роб, или господар на своята приказка. Тя се живее. Не се разказва надълго и нашироко пред хора, чиято спирка не знаеш дали е последна.

За момент ми се струва, че по бялото му лице се прокрадва усмивка. После добавя:

– Не смятате ли, че именно тази последна спирка обуславя разказването на всяка една история?

– Не Ви разбирам.

– Защо не се разходим. Убеден съм, че ще се разберем.

Нямам какво да губя. Излизаме от купето и се озоваваме в празния коридор.

Едно. Две. Три. Купетата остават зад нас. Внезапно човекът с бомбе се спира пред едно от тях и вдига поглед към мен.

– Не Ви ли се струва, че таваните тук са прекалено ниски?

– Ами… не знам.

– Погледнете натам.

Очите ми се спират върху дребната фигура на човек в работнически дрехи. Въпреки очевидната умора, той стои изправен и от време на време се заиграва с рошавото пале под седалката си.

– Бихте ли допуснали, че този човек неотдавна е спечелил дело, продължило с месеци? Преди две години открива, че съседът му редовно бие кучето си. Отвлича животното, поради което го задържат. Харчи цяло състояние, за да измъкне и себе си, и кучето.

Затаявам дъх.

– Виждате ли дамата срещу него? Онази, която държи снимка на дете. Ще повярвате ли, ако Ви кажа, че днес дъщеря ѝ е пожелала да учи езика на жестовете?

– Откъде знаете всичко това?

– Кой е казал, че знам всичко? И с бавна крачка се отправя към следващото купе, сякаш се разхожда по коридора на някоя галерия.

– Вижте девойката отдясно на прозореца. Показалецът му се лепва на стъклото. Прилича на “кралицата на бала”, нали? Виждате ли младежа с аутизъм до нея? Това е брат ѝ.

– Но как е възможно? И наистина – в очите на тези хора мога да прочета същите истории.

Сещам се, че днес по-рано написах на баща си по погрешка “Обичам те”. След няколко минути получих отговор “Защо не дойдеш на вечеря? Ако имаш време.”

Поглеждам часовника на ръката си. Не работи. Времето е спряло.

Внезапно подскачам от сигнала за наближаваща гара. Женски глас съобщава на пътниците да се подготвят за слизане.

Хора излизат на рояци от купетата и човекът с бомбе скоро се изгубва от погледа ми. Кой ли е той?

Слизам на перона. А оттук накъде…